Има изречения, които толкова често повтаряме, че в един момент преставаме да се питаме дали наистина са верни. Едно от тях е, че хората не напускат компаниите, а своите мениджъри. Вероятно всеки, който някога е минавал през обучение по лидерство, го е чувал десетки пъти. И макар в него да има немалко истина, напоследък все по-често се улавям, че мисля за цената, която плащат хората, когато започнат да го приемат като абсолютна истина.
Защото зад това привидно мотивиращо послание се крие едно почти неизречено очакване, че ако някой напусне, лидерът не е бил достатъчно добър. Ако човек се демотивира, вероятно е пропуснал някакъв важен разговор. Ако талантлив служител избере друго място, значи не е успял да го задържи. Малко по малко лидерството започва да прилича на професия, в която носиш не само отговорност за работата, а и за вътрешния свят на хората около себе си.
Само че никой не идва в една организация като празен лист. Всеки носи със себе си собствените си страхове, амбиции, разочарования, представи за успех и онези тихи убеждения, които се формират много преди първия работен ден. Един човек може да има най-добрия мениджър и въпреки това да не иска да остане. Може да получава уважение, свобода и възможности за развитие, но вътре в себе си вече да е взел решение, което няма нищо общо с компанията.
Може би точно тук разговорът за лидерството става по-интересен. Защото добрият лидер действително създава среда – такава, в която хората се чувстват чути, уважавани и спокойни да растат. Но има една граница, която никой не може да премине вместо тях. Нито един мениджър не е способен да произведе желание там, където то вече липсва. Не може да изгради принадлежност вместо човека отсреща. Не може да носи нечия лична мотивация по-дълго, отколкото самият човек е готов да я носи.
И понякога си мисля, че точно тази част от историята липсва. Говорим толкова много за отговорността на лидерите, че почти не говорим за отговорността на хората, които следват. А когато едната страна носи всичко, а другата постепенно започва да вярва, че винаги има някой друг, който трябва да я мотивира, окуражи или задържи, балансът неизбежно се губи.
Може би затова все по-често виждам добри лидери, които живеят с чувство за вина. Те се връщат назад след всяко напускане, анализират всяка среща, всяко решение, всеки разговор и се питат дали не е можело още малко. Още едно усилие. Още една среща. Още малко разбиране.
Познат механизъм. Особено ако си жена. Свикнали сме да носим повече, отколкото ни принадлежи. Да вярваме, че ако дадем още малко от себе си, ще успеем да поправим ситуацията. Само че зрелостта, и в живота, и в лидерството, идва в момента, в който приемеш една много проста истина: можеш да бъдеш отговорен за средата, която създаваш, но никога няма да бъдеш отговорен за всички избори, които другите правят в нея.
И това, колкото и парадоксално да звучи, не прави един лидер по-слаб. Прави го по-свободен.
WomanVibe вярва, че историите променят повече от съветите.
***
Снимка корица: Unsplash
Последвайте ни и в Instagrаm
Comments are closed.