Писането е магична практика. А писането на поезия, освен че помага за култивирането на богат речник и стимулиране на въображението, като всички изкуства има и дълбок терапевтичен ефект. Плюс, поезията ни дарява с широк спектър от емоционални и интелектуални ползи за личностното израстване, независимо дали работим върху себе си, емоционалното или психичното си здраве, взаимоотношенията или кариерата си.
В рубриката „Интервюта“ ви срещаме с жените, на които се възхищаваме. В този брой си говорим за поезията и писането, като терапия с Вера Караиванова – специалист маркетинг и реклама, която преоткрива себе си с творчество.
Здравей, моля те представи себе си, с какво се занимаваш?
Здравей! Първо искам да ти благодаря, че си видяла нещо интересно в мен. Това само по себе си е оценка, висока оценка. Аз съм Вера, живея живота на средностатистически българин, без претенция към количеството и все повече с претенция към качеството. Последните 15 години работя в сферата на рекламата и маркетинга. Била съм от страната на медиите, продължих след това с работа в медиа агенции и сега „конфигурирах триъгълника“ с работа при клиент. Определям работата си като начало или надграждане на връзката между брандовете и техните потребители. Интересно е, с много динамика и емоционална отдаденост. Може би най-големият плюс е, че виждаш резултатите бързо, а това води до усещане за удовлетворение.
“Моята работа е важна защото…”
Човек прекарва голяма част от живота си работейки. Ако не харесваш работата си, значи крадеш от времето си на тази земя. Моята работа е важна, защото ми дава самочувствие, самостоятелност, чувство на удовлетворение, да срещам качествени хора, да се усещам част от големия процес, да допринасям за случването на този процес. Предвид времето, в което съм работила и работя, станах свидетел и на прехода – от политическия и социалния през технологичния. Това квалифицира поколението ми като една издръжлива единица, адаптивна на промени и винаги намираща път нагоре. Разбира се, това си има и цена и ние я плащаме всеки ден, под различна форма.
Разкажи ни за поезията и как започна да пишеш?
Този въпрос е продължение на предишния ми отговор. Една емоция винаги търси път навън. Дали ще бъде стрес, любов, ярост… ние сме емоционални същества, създадени да изразяваме емоциите си. Ако прекалено дълго задържиш нещо в себе си, то ще започне да те руши отвътре. Казвам го от личен опит. Едва ли ще бъде изненада ако кажа, че съм една от многото, сблъскали се с т. нар. „прегаряне“. При някои то е слабо изразено, при мен беше разрушително и в следващия момент ме направи в пъти по-силна и несломима, но също така и безчувствена към маловажните неща. Тук е основният момент да кажа, че определянето на това какво е важно и маловажно е акцентът. Ще го кажа така – „важното“ преди, сега е маловажно. Слагам „важно“ в кавички, защото заблудата на човек когато приоритизира, може да бъде смазваща. Дали съм непукист? Не! Сега вече съм контролиран непукист! Прекрасно е!
И някъде там, между случването, хаоса в емоциите, спадовете и възходите, се роди и писането. Спомням си как, когато се чувствах по определен начин търсех с часове в нета цитати от книги, стихове…, за да ги свържа с конкретните си емоции в момента. И тогава си казах – но аз мога сама да намеря думите за това как се чувствам и най-вече да ги подредя, защото писането е редене, така както се реди манисто. Това беше началото, преди около пет години.
Какво откриваш в писането, кое те зарежда?
Канализирам емоциите си. Изкарвам ги извън себе си. Връхната точка е да усетиш, че манипулираш читателите. Разбира се, не в негативния смисъл, а да усетиш, че влияеш на движението на техните емоции. Чувството е неописуемо.
Писала ли си като дете? Как разбра, че това е твоето?
Усмихвам се на този въпрос. Още съвсем малка опитвах да пиша, но така и не го развих тогава. Сещам се дори за първото си стихче:
Пролет, пролет, пролет!
Пролет е дошла.
Златна, морава, зелена –
всички радват се сега!
Тогава стандартно разбирах поезията в рими. Сега стилът ми е много далеч от римите.
Какъв е твоят творчески процес, откъде черпиш вдъхновение и идеи?
За съжаление само ще потвърдя вярването, че най-добрите творби са родени в най-тежките моменти. Световната класика е писана така, какво остава за мен…
Нямам отговор за себе си, защо негативните емоции „отварят“ в по-голяма степен вдъхновението. Тогава пишеш пак с душата си, но докато тя ридае. Нечовешко е. В такива моменти съм била най-благодарна на Господ, че ми е дал умение да боравя с думите. Като ме питаш за процес – никога не съм сядала да пиша, знаейки за какво ще пиша. Никога. Знаела съм само каква е водещата емоция в мен в този момент, другото идва от някакви дълбини или висини…
Лесно ли е да пишеш, посещавала ли си курсове?
Може да учиш рисуване, където има геометрия, абстракция, може да учиш занаят, но не и писане…, както не можеш да се научиш да пееш… Сядам да пиша само, когато думите сами търсят път. Никога не съм писала насила. За мен е невъзможно.
Къде публикуваш поезията си?
Много съм щастлива, че си направих сайт и там естетически композирам творбите си с хубава фотография: https://verakaraivanova.wixsite.com/vkpoetry
Стана много популярна инста поезията. Имаш ли любими акаунти, които би споделила?
Честно казано не съм фен. Обичам българските класици. От съвременните, мой близък приятел е Росен Димитров. Харесвам неговите творби, начина му на изразяване. Нямам много стихосбирки у дома, но „Стъпил на облак“ е в библиотеката ми, много докосваща и силна.
Любими твои поети?
Обичам българските класици, мога да ги цитирам с часове. Харесва ми укора в писането им – укор към бездействието, нехайството, безхаберието, все синоними, които осъждат преклонената глава на едно време, в което народните будители са много и истински.
Три книги, които според теб всяка жена трябва да прочете и защо?
„Пътят“ Кормак Маккарти – най-силната книга, която съм чела за връзката между родител и дете, най-чистата любов – безкомпромисна и всеотдайна.
„Гласът на покоя“ Екхарт Толе – всяка жена има нужда да погледне навътре в себе си, да разбере какво, как и защо чувства. Книгата е изцяло психологическа и я приемам като наръчник за самоусъвършенстване.
Нещо на Ерих Мария Ремарк… Този човек е писал наистина завладяващо. „Обичай ближния си“, „Любов назаем“… Той преплита много умело любовта със спецификите на времето, в което живее.
Би ли споделила с нашите читатели три любими свои творби?
Вдъхновение
ВК
Започвах това писмо стотици, дори хиляди пъти. Два реда емоция и после отегчение, а след него потоп от мисли, хаотични и неясни. Триех, после пак пишех и така до втората страница. Препрочитам и думите безмълвни са, сякаш празен лист, а мастилото бледнее. И искам да крещя, говоря високо, а насреща ми тишина, пронизваща и вяла. И смачках го, поредния лист, смачкал мен наполовина. И пада в краката ми. Там. Побеляло като книга. Как да ги подредя, та те са измачкани. И после огън, изгаря ги, в пепел превръща ги и фениксът – няма го – запилял се по пътя…
А утрото тихо, чисто, бяла пелерина с аромат на емоция. И пак сядам. Но листата няма ги. Държа чаша чай в ръката си, а насреща ми Вдъхновението. Сутрешна светлина настанила се в две очи. Изплакали и проклели живота си преди мен. Гледат ме и говорят, казват всичко, всичко изписано и покрило краката ми.
Кръговрат
ВК
Когато Земята кърви, страшно е.
Пръстта, черна, топи се в ръцете ми.
Дъжда попива все повече в почвата.
Влагата навлиза навътре в живота ми.
Бучките пръст ронят се между пръстите.
Боли ме откъм сърцето ми.
Спазъм от емоции свива на две душата ми.
Един стрък, все още незнаен.
Трева ли е?
Или цвят?
С ухание на пролет е?
Ти пак тука си!
Усмихни се на слънцето.
То грее само за усмивката.
Твоята…
Да видя я!
Пак за мен.
Цялата!
На Господ
ВК
От живота искам, изисквам.
Една дума сякаш забравена…
Но събирам ръце.
И вдигам поглед към теб, Господи.
Онзи, горе на небето.
Ходил преди това по Земята –
онази обречената,
дом на неверници.
Тез, които първи отрекоха те.
Обърнали гръб, поглеждат през рамо.
И болката безкрайна е.
Очите им парят и сляпо притварят ги.
Извръщат глави и продължават.
Да ходиш без вяра тежко е –
кървиш и Земята попива те.
А Господ седи насреща ти.
Възкръснал, готов да прощава.
Туй що простено е – в забрава е.
Но душите им помнят и старадат те –
теб, Господи!
Наш ли си?
Чуваш ли още молитвите?
Трябва ли да има болка, за да вярваме?
Коленичил, прегръщам те.
Прости ми!
Сега душата ми твоя е.
Закриляй ги тях, всичките.
Аз ще плача със сърцето си.
За теб.
За болката.
За ближния.
Готов съм.
Да идват мъките човешки.
Онези, които ти изстрада ги.
И пак обичаш ни.
Благодаря за интервюто!
***
Снимки: личен архив
Последвайте ни и в Instagram
Comments are closed.