Имам един странен навик – да се улавям как сравнявам сегашния ритъм на живота с онзи „преди“. Не с носталгия, а с леко вдигната вежда и въпрос: как така всичко стана толкова сложно?
Преди никой не ни казваше какво да правим, кога да станем, какво да пием, как точно да си мислим мислите. Просто живеехме. Имаше място за хаос, за проба-грешка, за истинско преживяване.
Не се будехме в 6:00, за да изпием мача лате, последвано от медитация в тишина и 45-минутен пилатес, съобразен с лунния календар. Днес, това е просто нормална сутрин за Gen Z.
И не, не казвам, че съзнателният живот е лош. Напротив. Но го казвам с онова чувство, че нещо някъде се изгуби по пътя на „перфектното Аз“.
Преди беше различно. Не по-добро. Просто различно.
Търсехме информацията, ровехме, питахме, четяхме книги – не от алгоритми. Слушахме една и съща касета до скъсване, защото тя носеше емоция. Участването в живота изискваше усилие, което ни правеше по-любопитни, по-търпеливи и по-жадни за ново.
Не че нямаше стремеж, но не беше облечен в естетично Insta-завъртане на камерата. Нямаше go-to morning routine, self-care Sunday и manifest it, sis. Имаше – станах, оцелях, научих нещо.
Как се случи преходът? И защо ни обзема умората от „перфектността“?
Хващам се и аз – бързам да „живея правилно“. Да изпълня препоръките. Да съм zen. Да не закъснея за йога, да си подредя сутринта като ритуал, да не забравя колагена.
И някъде между всичко това се запитах – а къде е онази аз, която просто живееше? Онази, която не търсеше да е mindful, защото просто беше.
И какво да направим сега?
Може би просто да спрем. Понякога. Да не живеем по програма. Да си позволим да бъдем – без филтър, без рецепта, без ритуал.
Може би да научим нещо от Gen Z и те от нас. Да си припомним, че не всяко нещо трябва да е полезно, красиво и instagramable.
Понякога трябва просто да е истинско.
***
Снимка cover: Pexels
Не пропускайте да последвате Woman Vibe в Instagrаm и Facebook .
Comments are closed.